Произход на българите и началото на българската държава и българската църква

“Уважаеми читателю,

В ръцете си държиш книга от българския историк и преподавател в университета Александър фон Хумболт в Берлин д-р Ганчо Ценов (1870 – 1949) издадена през 1910 г. След нашите възрожденски писатели историци, начело с Паисий Хилендарски, следва забележителният труд на Гаврил Кръстевич през 1869 г. Кръстевич получава образованието си в Сорбоната, знае освен старогръцки и латински, западни езици и езиците на османската империя и пише своята история по всички правила на ренесансовата наука – със стриктно посочване на източниците, с точни преводи на пасажи от тях и с критичен анализ на събраната информация. Поразяващи са неговите познания на древните източници на българската история. Негов продължител след 1900-та година е Ганчо Ценов. Неговите анализи почиват стриктно на древните текстове. Това са двамата български учени, които създадоха и предпоставките за написването на Българските и латински източници за българската история след 1950 г. от Българската академия на науките, като посочиха източниците за написване на този фундаментален труд и дадоха множество преводи на откъси от тези източници. Имената на Кръстевич и Ценов дори не се и споменават в тези трудове, което е вън от всякаква научна етика.

И така, опирайки се на тази информация българските учебници би следвало да отразят сведенията от древните автори и да предадат на подрастващите поколения достоверна картина на нашата национална история. За съжаление това не се е случило и до днес.

През време на пет-вековното турско робство, нашият народ, заедно с неговата славна история изпадна в забвение. Славянските народи с изключение на онези обединени в Русия, бяха попаднали под чуждо владичество. Господстващите империи имаха учени, които обслужваха техните имперски стремежи – а именно – “славяните са народ недостоен за самостоятелно културно, икономическо и политическо развитие”. Така Виенската школа в Австроунгарската империя изкара произхода на българите – турски, татарски, фински, самоедски и още какъв ли не. След освобождението на България, руската окупация беше против възраждане на националната история на България с цел привързване на България към Русия и създаване на Руска заддунавска губерния. Това за съжаление се отразяваше и на българската историография, в лицето на преподаватели – руски възпитаници, като Дринов, Златарски и други. Тези хора игнорираха Паисий, Кръстевич и Ценов, и преповториха безкритично мненията на Виенската школа и руската историография. И все пак в този период до 1944 г. имаше български учени, които свободно публикуваха своите изследвания, като например Н. Йонков-Владикин и други.

Пълно затъмнение обаче настъпи след 1944 г., когато установената в България от съветската армия диктатура на пролетариата не допускаше никакви публикации извън тезите закодирани в учебника по Българска история на австрийския гражданин Иречек. Контролът се извършваше с поставени от държавните репресивни тайни служби ръководители на институции и учреждения в Академията на науките и в учебните заведения. За щастие именно в този период възникнаха гореспоменатите преводи на Гръцките и латински източници на българската история, като един паралелен на официалния процес, който, макар и да съдържа изключително ценна информация за нашата история, не повлия и до днес на пренаписването на българските учебници.

Същественото в тази книга на Ценов издадена през 1910 г. е, че сведенията на древните автори приведени в нея, го водят до заключенията, че “най-големия след индийците народ на траките (Херодот)” не е изчезнал безследно, а се е разселил по Европа и Азия, и под множество имена на владетели и области е създал множество държавни организации, преди римското владичество на Балканите и Мала Азия, живо участва в живота на двете Римски империи, и с независимата част от тези народи в края на краищата покорява Западната и си възвръща Балканите от Източната римска империя. Надявам се тази книга да стане важно допълнение, към твоята историческа библиотека драги читателю.”